Aria Lily Sutton / Mixture Power / Nina Dobrev

"И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена.
Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.
И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна."
"В теб има част, която никой не може да докосне. Ти си ти. Ти си своя, а в теб е цялата вселена. Можеш да бъдеш каквото си поискаш. Когато си поискаш."
Мозаиченият стенопис вграден в харизматичната му персона става за цел да отблъсква останалите.
Сивкавите отражения препрлетени в иначе уж безчувствената осанка прикрива подлостта му.
Необикновен човек.
Така ще бъде от сега нататък, Ария.
Добре дошла в света на Правителството.
Далеч от родината ми, този прокълнат свят ме приклещваше в ъгъла стиснал обезсърченото ми гърло причиняващ ми болка, а аз не можех да се осводободя. Меките му на вид пръсти се стъстяваха болезнено около мен готови да ме прекършат. А аз умирах всеки ден на тази планета, с всяка секунда, ден или седмица се обезоръжавах, защото този свят не ми принадлежеше. И отново превключвах на престорените усмивки, сърдечните прегръдки и действия, а отвътре крещях чувах безпомощните си писъци. Нетърпимата болка отново и отново се връщаше като бумеранг право в целта. Раната се разширяваше, кървеше с пурпурен цвят опръскал блузата ми, но устните ми се движеха монотонно с "правилника" така както ми беше казано. Лъжата се превърна в част от ежедневието ми, противоречах си и се преструвах, а дори в някои моменти се вглеждах дълбоко в огледалото. Кой знае с часове, прекарала по - цели нощи в тъмнината огрявана от единствента светлинка на небето потопена в безброй бели искрици светещи като полумесеци и откривах друга личност. Тя се приспособи към мунданското мислене, заобиколена от хората нямаше друг избор. В ъгъла си и ако не се предадеш ще бъдеш изядена. А се страхувах дори и от сянката си.

Измръзналите ми пръсти едва едва възспират жълтите пликове, които стисках с всичка сила за дане се разпилеят по  - натрупалият сняг.Белите "капчици" се струпваха от небето подобно на войничета върху множеството оголена настръхнала кожа показвайки се из под тънкото в цвят горчица елече. Зимата винаги носех прекалено тънки дрехи и майка ми ме увиваше в одеала или ръчно изплетени пуловери от нея с анимационни герои. Ангела ми е свидетел, че тази жена имаше дарбата да скърши всеки долноземец на две, но не и да плете. Приличаше по - скоро на грозна идея за коледен подарък. Но не и го признах, никога не успях да и кажа как се чувствах. Не исках да я разочаровам, копнеех само за гордостта която виждах в очите и, когато имах висока оценка. Нали знаете? Малките неща. Горещата ми кръв обикновенно циркулираше 365 дни в годината а лятото превърнал в мой враг. Тичах непохватно по - каменната пътека до входната врата подхлъзвайки се на прага почти паднах, но се удържах. От прозорците се стичаше единствено тъмнината. Наведох се за да погледна почиствайки с опакото на ръкава си снега който го бе покрил, но не се чуваше нищо. Тъмнината.
Пръстите ми трескаво пъхнаха ключа в ключалката, а в съзнанието ми вече се разиграваше следната сценка. Аз заровила се из под няколко броя дебели юргани от които само очите ми се виждаха, удобно легнала върху дивана с чаша горещ кафяв шоколад гледаща стари фантастики по - телевизията. Макар, че през живота си съм имало малко сценки на късмет - малобройни. Нищожни. Никакви. И сега извадих късата клечка - вратата се плъзна напред скърцайки проряза лютата зима навън. Изтупах краката си и встъпих напред, но онова чувство на.. какво беше.. смърт? Не ме напусна. Иначе шумната къща сега бе опустяла,  бученето от старата мивка не се чуваше нито татко заровил се под нея, от печката не ме лъхаше топлина и не изпитвах нуждата да си сгрея ръцете, нито от видеогрите на брат ми. Капките стичащи се от мократа ми коса удряха пода, а подгизналите ми ботуши оставяха мокри следи по паркета.
- Мамо? Татко? Прибрах се! - Тона ми се повиши, но отговор не просъществува. Ентусиазираната усмивка от която ме болеше лицето слезе автоматично заменена от известна доза притеснение. Преглътнах шумно, чувах собственото си дишане, миризмата ме следваше обладала цялата стая. И нещо лепкаво по - обувките ми наклоних глава за да погледна и да го махна, но когато го видях се вцепених. Кръв. Кървавата следа  тръгваше от кухнята и продължаваше през хола и по - стълбите към горният етаж.
- Не..не..не. - Глух плач, свистене от ушите ми, ръката ми се залепна за устните прикована от ужас. За секунди прекосих разстоянието до горният етаж, стъпките ми се чуваха леко от мокета, заобиколих покрай мъртвата следа и стигнах до края и намираща се на спалнята. От вътре се чуваше тих разговор, много тих, а после чупене на предмети, картини, вази, всичко за което се сетя. Дръпнах металната дръжка, а ръката ми не спираше да трепери, цялата се тресях, морскосините ми очи се напълниха с горчиви сълзи. Не исках да повярвам. Не можех. Стиснах клепачите си един към друг. Отворих вратата.
- Ето я и "предателката". - Не видях от къде излиза но в следващият момент се озовах закована за стената в коридора, вратичката се открехна, а аз изпищях от ужас. Студа скова и най - малката кост в тялото ми.
Родителите ми разпилени на части из спалнята. Червено. Навсякъде. Капките червено мастило се спускаха по  - белите чаршафи контрастирайки на бялата пелерина отвън.
- И с теб ще се случи същото, ако не ни кажеш къде е. - Изръмжа грубо в лицето ми в лицето, краката ми не стигаха земята, тялото ми се приклещи към стената опитвайки се да си поема въздух. От очите ми се стичаха сълзи. Те не са мъртви. Не..не..не. Това не се случва. Не е реално. Повтарях си мислено, но горчивата глъч се събираше в гърлото ми и се разпиляваше. Ситните сълзи се увеличаваха..
- Аз, не знам за какво говорите. не крия нищичко. Моля ви.. моля ви пуснете ме... моля ви.. - Стисна ме силно за гърлото и с цялата си сила ме удари в стената, веднъж, после втори път, започнах да губя съзнание, а тялото ми се запрати на пода. Спасявай се. Спаси се Прю. Стегни се. Не се предавай.
Но бях слаба.
Надигайки се от земята единият ме хвана за главата и отново ме удари но с лицето в паркета, кръвта шукна от носа ми, примигнах няколко пъти с премрежен поглед към кървавата баня. И го усетих. Усетих силата. Дарбата. Тя спеше съня си и не смееше да се пробуди. Рязко вдигнах ръката си взимайки ножа от кобура върху панталоните му и го насочих насреща му, размахвах го с треперещите си пръсти, които едва държаха дръжката. Тръгнах назад по - коридора.
- Хибридите сте наистина глупави същества. Колко далеч ще отидеш? - С две крачки взе мои пет, бутна ножа от ръцете ми, хващайки ме за косата увивайки я около ръката си и ме повлече назад по - стълбите. Тънките ми крака не смогваха на бързината, сърцето ми биеше бясно, ненормално, огорчено. Заблудено. Няма измъкване, Прю. Свършена си. Ти си слаба.
- Сега ще те науча на обноски. - Издърпа тялото ми, гръбнака ми се свиваше на всяко едно стъпало, болката ме срязваше в гърба, пищях, виках, но никой не че чуваше. Вторачено гледах в горният етаж който се отдалечаваше, кръвта от носа ми ме задави и не можех да си поема въздух. Защо ми го причиняват? Защо? Ти не си герой, Прю. Остави ме с лице към кървавата следа, лицето ми се примеси с червеникавото мастила и се огледах в кръвта. Повдигаше ми се, но онова което смяташе този мъж да ми стори бе по - лошо. Издавах крачките си назад в последни опити да се измъкна макар хлипането и свитото крехко тяло, но той ме приближаваше. Взе секирата подпряна от страни на плота. Само ако я бях видяла по - рано. Присъпваше спокойно към мен, но не можех да отроня и думичка.
- Майка ти си избра първо ръката, чувала ли си как кост се пречупва на милион трошици, а кръвта се превръща в черна слуз? Толкова красиво. Но ти няма да имаш избор.. - Насочи острието на секирата на милиметри от лицето ми, подушвах мириса на кръв, на застояло. Поставих ръка на лицето си.
- Не. - И в мен нещичко, онова скритото плахо момиченце си позволи за част от секундата да се скрие и да извади демона
наяве. Чувах тихото жужена на водата минаваща по - трабите, навън капчиците красиво обрисувани в локвички, а в очите ми океан от тъга. Стиснах зъби, затъйх дъх ръцете ми се вдигнаха на нивото на гърдите плавно, обрисуващи шедьовър, картина без автор и бученето продължаваше, засилваше се. Топлото чувство отвътре ме изгаряше, повеляваше ме и водата бликна отвсякъде. Все едно винаги е била на мястото си. Запълваше мястото с реки стичащи се от всякъде. Мъжа се огледа наоколо ужасено, понечи да ме удари със секирата, но водната вихрушка вдигната във въздуха му я отне и го стисна за врата.
- Ти уби родителите ми! И знаеш ли какво е чувството да те задушат и водата да те погълне? Защото аз зная...
Океана отвори вратите си.За него.Водата прииждаше от всякъде, пълнеше помещенията с подобна бързина, бушуваше наоколо като черно ядосано чудовище,искащо своята свобода. Приклещи го, обвивайки го, водата пълнеше устата му , за миг се поколебах. Исках да спра. Исках да спре. Не. Това не съм аз. Откажи се..не. Но беше късно. Остави ме за чист наблюдател. Изпълни цялата къща оставяйки я под вода, от напрежението щеше да се пръсне, а виковете на мъжа от болката се извисяваха високо над моите. Прозорците не издържаха, морето искаше да излезне и отприщи своята мощ чупейки прозорците, разрушавайки всичко помитайки и мъжа със себе си. Оставяйки ме съвсем сама.[/size]